Част 17

   Уил тихо вървеше след останалите двама и мълчеше, докато те обсъждаха някаква странна случка от детството и се смееха. Вървяха вече от 4 часа и нещо (поради липсата на часовник тя не знаеше точното време) и тя беше изморена, но не смееше да се обади. Все пак очакваше скоро да спрат за почивка. Пък и започваше да се стъмва, сигурно скоро щяха да си направят лагер. 
   След два часа спряха и си направиха лагер. Момичето вече се чувстваше като парцал, но не се оплакваше. Ир беше отишла да хване дивеч, докато Адам правеше огън, а Уил се бореше със тревите, опитваше се да ги окоси, за да има място, където да легнат. Скоро Адам приключи с огъня и седна на един път наблюдавайки опитите на момичето. През цялото време не си бяха казали и думичка, но и двамата усещаха, че трябва да се държат като възрастни и да приемат факта, че такива неща се случват. 
- Виж, извинявай за по-рано - каза момчето плахо.
Уил се обърна и го погледна, като си лепна една усмивка
- Не, не, няма проблем. Само моля те следващия път внимавай повече като влизаш в бани, където може да има други хора. 
- Хаха обещавам.
   Момичето се обърна и продължи да се мъчи с тревата. Отново настна мълчание. Уил си помисли, че това е единственият им нормален разговор от както са се запознали. В следващия момент се разпищя и замръзна пищейки. Адам се сепна и отиде до нея. Като го видя те му се метна на врата и продължи да вика.
- Стой, спри се! - но момичет продължаваше да вика - Уил млъкни ще ни намерят, ще дойде някой неприятел. - тя не спираше - Млъкни! Ще те удара! 
  Но дори тази заплаха не спря момичето. Тогава Адам хвана главта и' и я принуди да го погледне, като с другата си ръка я държеше за устата, за да и' попречи да вика. 
- Сега ще те пусна и ще ми кажеш какво по дяволите става! И без да викаш!! 
Уил кимна. Той я пусна.
- Там .. има .. змия ... - тя зарови глават си в гърдите му. Цялата трепереше.
- Добре, пусни ме, за да мога да я убия.
- Не искам - чу се приглушения глас на момичето - Страх ме е.
Момчето погледна към нея. Изглеждаше толкова изплашена и мила. Въобще не приличаше на звяра, който обикнвено беше. Адам дори си помисли, че е сладка, но веднага прогони тази мисъл от главата си.
- Слушай - започна той - Ще те пусна и ще си зад мен, няма да може да те догони там. 
Уил кимна и го пусна. След миннута Адам вече беше убил змята и разкарал остатъците някъде надалеч. Момичето вече се беше успокоило и пак беше предишното си аз.
- Благодаря - каза тя, все пак
- А за нищо - отвърна и' Адам. 
  В този момент се появи Ир с огромен глиган. Изпекоха го, наядоха се и си легнаха. Този път и Уил се присъедини в разговорите. Накрая висчки заспаха бързо, защото бяха изтощени.

Част 16

   След известно време прекарано в търсене, Уил най-накрая успя да открие банята, която беше малка, тясна, имаше място колкото да се обърнеш, плюс една идея повече. Имаше поставка със сапун и някаква странна течност в буркан, която тя предположи, че е шампоан, водата течеше от импровизиран душ - на върха на къщата имаше леген с вода, която се нагряваше от слънцето и през една тръба стигаше до банята, където се изливаше през фуня, на края на която имаше вратичка  с верижка, за да може да се пуска водата. На едната стена имаше малко прозорче с пердета.
   Момичето беше потно, тениската и дънките му бяха целите в кал от боя с Рокаф, косата му не приличаше на нищо. Тя бавно се съблече и остави дрехите си на прозореца и закачи кецовете си на дръжката му. Пусна водата да тече достатъчно, че да може да се намокри, за да успее да се насапуниса и да си измие косата. Докато вчесваше шампоана в главата си се замисли как всичко това се случи. Не искаше да и' се случва. Искаше да бъде просто леко странна и да може някои необикновенни неща, но това беше прекалено. Не, не беше готова за това. Защо искаха от нея да поеме отговорността за цяла страна, като не можеше да носи дори яйце без да го счупи. Тя се ядоса, усещаше, че скоро ще стане много по-зле и не знаеше дали ще издържи на напрежението. 
   В този момент вратата на банята се отвори. Уил замръзна. Нямаше ключалка, но не мислеше, че трябва, след като каза пред всички, че отива да се къпе. Зениците и' се разшириха и тя се обърна да види .. Адам. Явно и той не очакваше да я види гола, защото и той се беше стъписал, пребелял като платно и само червенината по бузите му беше признак, че е все още жив. След като известно време само се зяпаха, Уил се окопити първа, хвна кеца си и го прати по Адам, като започна да крещи о него. 
 - Разкарай се перверзник! - викаше тя след него. 
 - По дяволтие спри се - извиак Адам, като си криеше лицето с ръка. - Ето ти дрехи. Ир ти ги дава назаем. 
 - Махни се най-накрая - Уил не мирясваше
 - Добре де! 
 Момчето се обърна и бързо си излезе, като остави Уил да се подпира изчервена на вратата. Какво по дяволите се случи туко що? Защо тоя перверзник влезе така нагло. 
  След като се изкъпа и продължи да проклина Адам на ум, Уил облече дрехите, които елфката и' зае. Беше къса рокля и зелен клин. По принцип момичето не харесваше такви анеща, но какво да правеше. Обу кецовете си и излезе. 
   Когато стигна до долу видя, че всички вече са се стегнали за път. 
  - Какво става? Тръгваме вече? 
  - Даже закъсняваме - каза Капи
  - Адам приготви и твоите неща. - добави Рокаф
  - Аз имам неща - очуди се Уил 
  - Просто някои неща, които ще са ти от нужда. Ще разбереш, когато му дойде времето - намигна и' той. - Както и някои неща върху които да спиш, когато лагерувате. 
  - Благодаря - каза тя на Адам, като не го погледна в очите. Явно другите не знаеха за случилото се. 
  - Хайде да тръгваме тогава - обади се и Ир
  - Пазете се деца - приключи разговора Рокаф, след което с Капи излезнаха. 
  Няколко минути поо-късно и останалите бяха на път.