Част 10

Изведнъж всичко около Уил стана светло. Тя се намираше в някаква градина .. или по-скоро втрешна градина, защото имаше покрив, въпреки че беше на високо. Цветята бяха странни, в различни цветове, с различни големини. Дърветата също. Беше доста свръхестествено за свят, но напоследък се беше нагледала на таквиа неща. Но най-странното беше момчето пред нея. Той беше на около 19-20 години, с тъмна коса, червени очи .. до тук сравнително нормално, но нещото което не можеше да не се забележи, бяха огромните му черни крила. Момичето замръзна на място. Какво по дяволите? Кой е този? Какво искаше? 

- Аз съм Луиноелл. - отвърна той, очевидно знаещ какво си мисли Уил.

- Ъм .. аз съм .. - започна тя.

- Знам коя си. Въпроса е кой съм аз, нали? 

- Прав си. - отвърна момичето, - Ще ме открехнеш ли към тази тайна? 

- Аз съм като ангел-пазител. Твоят ангел-пазител. Но не си мисли, че имам ореол и всичките му там екстри. И да крилата ми не са бели. Защото в действителност съм творение на един магьосник, не съм истински, Божи ангел. Преди 18 години, когато на тази земя цареше спокойствие и разбирателство, когато нямаше война и смрът, нямаше кръв, която да се пролива напразно живееше един магьоник - Гуйден. Той беше велик магьосник, един от най-могъщите по онова време, хората идваха при него за отговори, за помощ, дори просто за разговор с приятел. Но тогава всичко се промени. Черните магьосници завзеха този свят. - той спря за момент, но продължи - Гуйден се скиташе с месеци, криеше се, едва преживяваше, почти не се хранеше. Тогава създаде мен. Създаде ме и ме всели в едно новородено момиче, едно момиче със съдба за която някой бяха мечтали, а други дори не можеха да си представят. Това момиче си ти Уил, ти си това бебе на чиито рамене тежи съдбата на този свят. 

Двамата помълчаха, само се гледаха, докато момичето осмисляше казаното. 

- Добре ... значи .... така ... И все пак имам един въпрос. Каква е твоята работа? 

- Аз съм войн, аз съм твоята сила, аз ще ти помагам да оцелееш, моите умения са и твои умения, моята сила е и твоя сила ... аз се подчинявам на теб и на твоите заповеди. 

- А защо не си се показал до сега?!

- Защото трябваше да бъда повикан. 18 години седя затворен тук и наблюдавам всеки момент от живота ти ... 

- .. перверзник ... 

- ... съпреживявам чувствата си ... и напълно те разбирам. 

- Добре .. и сега какво правим? 

- Отиваме да те спасим от Рокаф - след като изрече това, Морк щрякна с пръсти и всичко изчезна. 

Уил се свести и отново беше под меча на джуджето, който прииждаше към нея, но този път тя усещаше силата и знаеше, че ще го спре.

Част 9

- Ама не, не, не, не! Стига си се шегувал - Уил започна да заотстъпва назад. - Гледай сега, аз ... аз съм ... Какво правиш?!!

Рокаф беше извадил от робата си дълъг меч, който проблясна на слънчевата светлина. Момичето изпадна втиха, вътрешна истерия, а джуджето продължи да върви към нея. Докато остъпваше назад, Уил се спъна в едни от много камъни, които лежаха наоколо, и тупна на земята по гръб. Докато се усети Рокаф вече замахваше към нея. Момичето някак си успя да се претурколи в последния момент, за да забележи как оръжието се стовари със страшна сила на мястото, къето тя лежеше до преди миг. Момичето се заоглежда за някакъв предмет, които можеше да и' послужи за самозащита, погледът и' се спря върху една дълга и сравнително дебела пръчка. Уил се претърколи и грабна пръчката, след което бързо се изправи и зае отбранителна позиция - трябваше да се защитава.

Джуджето отново се приближаваше към нея, но този път момичето се чувстваше по-уверено, защото имаше оръжие (или подобие на такова) за самозащите, пък и първоначалното и' стъписване премина. Той отново замахна с меча към нея, но срещна пръчката, като остави резка върху нея, но не я чупи. Стареца използва мръсен номер и докато двамата седяха със срещнати оръжия във въздуха, той леко подскочи и я ритна в свивката на коляното, което накара момичето да падне на колене и да се разсее за момент, което и беше нужно на Рокаф. Тя вдигна поглед и видя острието на милиметри от лицето си. Край, това беше ... щеше да си умре млада, без да осъществи мечтите си... Не! Не искаше да умре така, не трябвше да умира така! ВЪобще не трябваше да умира! Тя силно стисна очи от яд.

В този момент всичко около нея стана тъмно и когато Уил отново отвори очите си не виждаше нищо друго освен тъмнината. Това ли е? Мъртва ли беше? Къде се намираше? Не трябваше ли да е светлина, а не тъмнина? Докато расъждаваше над този въпрос някой се прокашля зад нея, тя остъди, че е на около два метра. Момичето се обърна, но не видя никого. 

- Кой си ти? - попита тя, опитваща се да запази самообладание - И къде се намирам? - добави след малко.

- Бих могъл да ти кажа, ако пожелая. - гласа беше мъжки.

- А желаеш ли? 

- Това зависи напълно от теб - отговори странника 

- Какво имаш предвид?

- Не знаеш ли кой съм? 

- Ами .. не ... 

- Не са ли ти казали за мен?

- Мисля, че са пропуснали да споменат този изключително важен факт. - отвърна момичето. След малко добави - Мога ли да те видя? 

- Щом желаеш. 

Той пристъпи към нея ...