вторник, 17 ноември 2009 г.

Част 10









Изведнъж всичко около Уил стана светло. Тя се намираше в някаква градина .. или по-скоро втрешна градина, защото имаше покрив, въпреки че беше на високо. Цветята бяха странни, в различни цветове, с различни големини. Дърветата също. Беше доста свръхестествено за свят, но напоследък се беше нагледала на таквиа неща. Но най-странното беше момчето пред нея. Той беше на около 19-20 години, с тъмна коса, червени очи .. до тук сравнително нормално, но нещото което не можеше да не се забележи, бяха огромните му черни крила. Момичето замръзна на място. Какво по дяволите? Кой е този? Какво искаше? 
- Аз съм Луиноелл. - отвърна той, очевидно знаещ какво си мисли Уил.
- Ъм .. аз съм .. - започна тя.
- Знам коя си. Въпроса е кой съм аз, нали? 
- Прав си. - отвърна момичето, - Ще ме открехнеш ли към тази тайна? 
- Аз съм като ангел-пазител. Твоят ангел-пазител. Но не си мисли, че имам ореол и всичките му там екстри. И да крилата ми не са бели. Защото в действителност съм творение на един магьосник, не съм истински, Божи ангел. Преди 18 години, когато на тази земя цареше спокойствие и разбирателство, когато нямаше война и смрът, нямаше кръв, която да се пролива напразно живееше един магьоник - Гуйден. Той беше велик магьосник, един от най-могъщите по онова време, хората идваха при него за отговори, за помощ, дори просто за разговор с приятел. Но тогава всичко се промени. Черните магьосници завзеха този свят. - той спря за момент, но продължи - Гуйден се скиташе с месеци, криеше се, едва преживяваше, почти не се хранеше. Тогава създаде мен. Създаде ме и ме всели в едно новородено момиче, едно момиче със съдба за която някой бяха мечтали, а други дори не можеха да си представят. Това момиче си ти Уил, ти си това бебе на чиито рамене тежи съдбата на този свят. 
Двамата помълчаха, само се гледаха, докато момичето осмисляше казаното. 
- Добре ... значи .... така ... И все пак имам един въпрос. Каква е твоята работа? 
- Аз съм войн, аз съм твоята сила, аз ще ти помагам да оцелееш, моите умения са и твои умения, моята сила е и твоя сила ... аз се подчинявам на теб и на твоите заповеди. 
- А защо не си се показал до сега?!
- Защото трябваше да бъда повикан. 18 години седя затворен тук и наблюдавам всеки момент от живота ти ... 
- .. перверзник ... 
- ... съпреживявам чувствата си ... и напълно те разбирам. 
- Добре .. и сега какво правим? 
- Отиваме да те спасим от Рокаф - след като изрече това, Морк щрякна с пръсти и всичко изчезна. 
Уил се свести и отново беше под меча на джуджето, който прииждаше към нея, но този път тя усещаше силата и знаеше, че ще го спре.

сряда, 4 ноември 2009 г.

Част 9


- Ама не, не, не, не! Стига си се шегувал - Уил започна да заотстъпва назад. - Гледай сега, аз ... аз съм ... Какво правиш?!!
Рокаф беше извадил от робата си дълъг меч, който проблясна на слънчевата светлина. Момичето изпадна втиха, вътрешна истерия, а джуджето продължи да върви към нея. Докато остъпваше назад, Уил се спъна в едни от много камъни, които лежаха наоколо, и тупна на земята по гръб. Докато се усети Рокаф вече замахваше към нея. Момичето някак си успя да се претурколи в последния момент, за да забележи как оръжието се стовари със страшна сила на мястото, къето тя лежеше до преди миг. Момичето се заоглежда за някакъв предмет, които можеше да и' послужи за самозащита, погледът и' се спря върху една дълга и сравнително дебела пръчка. Уил се претърколи и грабна пръчката, след което бързо се изправи и зае отбранителна позиция - трябваше да се защитава.
Джуджето отново се приближаваше към нея, но този път момичето се чувстваше по-уверено, защото имаше оръжие (или подобие на такова) за самозащите, пък и първоначалното и' стъписване премина. Той отново замахна с меча към нея, но срещна пръчката, като остави резка върху нея, но не я чупи. Стареца използва мръсен номер и докато двамата седяха със срещнати оръжия във въздуха, той леко подскочи и я ритна в свивката на коляното, което накара момичето да падне на колене и да се разсее за момент, което и беше нужно на Рокаф. Тя вдигна поглед и видя острието на милиметри от лицето си. Край, това беше ... щеше да си умре млада, без да осъществи мечтите си... Не! Не искаше да умре така, не трябвше да умира така! ВЪобще не трябваше да умира! Тя силно стисна очи от яд.
В този момент всичко около нея стана тъмно и когато Уил отново отвори очите си не виждаше нищо друго освен тъмнината. Това ли е? Мъртва ли беше? Къде се намираше? Не трябваше ли да е светлина, а не тъмнина? Докато расъждаваше над този въпрос някой се прокашля зад нея, тя остъди, че е на около два метра. Момичето се обърна, но не видя никого. 
- Кой си ти? - попита тя, опитваща се да запази самообладание - И къде се намирам? - добави след малко.
- Бих могъл да ти кажа, ако пожелая. - гласа беше мъжки.
- А желаеш ли? 
- Това зависи напълно от теб - отговори странника 
- Какво имаш предвид?
- Не знаеш ли кой съм? 
- Ами .. не ... 
- Не са ли ти казали за мен?
- Мисля, че са пропуснали да споменат този изключително важен факт. - отвърна момичето. След малко добави - Мога ли да те видя? 
- Щом желаеш. 
Той пристъпи към нея ...

вторник, 27 октомври 2009 г.

Част 8



След като приключиха с чая и общите приказки, а те отнеха доста време, защото очудващо Капи и Рокаф се оказаха много сладкодумни, Уил и джуджето се запътиха към задния двор, който беше огромен. Момичето беше настанено на един камък да седи и да чака, докато стареца правеше някакви сложни съчетания с ръце и говореше на разбираем, очевидно, само за него език. Междувременно червенокоската седеше и плюеше семки, които бе успяла да си отмъкне при преминаването през кухнята, по едно врабче, кацнало на дървото над нея. След известно време Рокаф дойде при нея:
- Готово
- Е, време беше! Какво прави толков амного време - попита тя
- Образувах балон около нас. Имам предвид в момента времето навсякъде е спряло, освен за нас. Така ще можем да тренираме и да не губим малкото ценно време, което имаме. - обясни той
- Ахааааа - момичето се позамисли - И сега какво? 
- Сега ще тренираме! 
- Да де, ама как? 
Джуджето седна на камъка до нейния и започна да медитира.
- Кво, ти да не си будист та си се кръстосал така? - попита тя
Шегата и' беше игнорирана.
- Искам от теб да се съсредоточиш и да постигнеш вътрешен мир със себе си. Тогава и само тогава, ще получиш онова, което търсиш. 
- А аз какво търся? - очудено го погледна Уил 
- Ще видиш, когато го намериш.
- Говориш безмислици! Дървен дърт философ! Предполагам като всички философи и ти си девствен?!!? 
Рокаф отново я игнорира и продължи с медитацията. Момичето реши, че щом се налага ще го направи, защото иначе кой знае какво щеше да и' направи това побъркано старче. Тя кръстоса крака, постави ръцете си върху колената, затвори очи и се опита да се съсредоточи. Така .. значи трябваше да забрави всичко, това не и' се отдаваше, защото в нейната глава обикновенно беше като претъпкан софийски трамвай номер 7, като изключим миризмата - всички се бутаха, тъпчеха и не можеха да се доредят да слязат - това представляваха и мислите на Уил. Все пак тя се опита да разкара всичко това от главата си. Заслуша се във повея на вятъра, който нежно галеше есенните листа на дърветата. В мрака пред нея се откри гледка на падащо листо, то беше свежо и зелено и спокойно се носеше към повърхността на тъмната, черна вода, накрая съвсем нежно се долепи до нея и все пак предизвика вълнение. 
- Това си ти - гласа на джуджето я върна от транса. 
- Как знаеше какво видях?!
- Защото това видение ми се явява от 18 години. От както си родена, аз виждам и тълкувам това пророчество. 
- Искаш да кажеш, че аз съм тази, която ще разсее мрака? Че дори едно нищо неподозиращо същество може да предизвика такъв хаос в света на черните магьосници?!
- Точно так!
- А как се предполага да го нарпавя?
- Със сила естествено! Със сила и разум.
- Но аз не знам как да се бия! Мога само да запалвам огън и то не дорбе!
- За това сега започваме истинската тренировка. 
- Това не ми звучи дорбе - Уил въздъхна тежко
- Ще се дуелираме!
- КАКВО?!

сряда, 21 октомври 2009 г.

Част 7



Уил и Капи чуха вратата на избата да се отваря. Сока беше изгасил светлината и бяха на тъмно, но след като вратата се отвори нахлу светлина, както и чист въздух. Чуха се стъпки, които приближаваха доста бързо към тяхното скривалище. Без много да му мисли момичето изчака точния момент, грабна едно парче стъкло, което се намираше наблизо, и се метна срещу врага. Направи бърз скок и салто и се озова върху него... 
Няколко секунди Уил и "врагът" и' се гледаха, като тя мигаше на пресекулки, защото това беше Адам, а тя се беше разпростряла удобно върху гръдният му кош и притискаше остро парче стъкло към гръкляна му. Тя бързо стана и му помогна да стане, като измънка нещо подобно на "Извинявай". Докато тупаше праха от себе си тя забеляза, че зад него, на няколко метра, беше застанало високо момиче с права, дълга пепеляво руса коса и дълги уши. Определено беше елф, защото излъчваше някаква странна успокояваща аура. Беше покрита с черно наметало. 
След като забеляза очудването на Уил, Адам побърза да отбележи:
- Това е моя стара приятелка. Израстнахме заедно, но после поехме в различни посоки. 
- Казвам се Ир - представи се непознатата
- Ъм ... аз съм Уил. 
Капи излезе и предложи на групата да се преместят в хола, за да си поговорят нормално. 
Когато се озоваха в хола, завариха там Рокаф, който очевидно вече беше овладял простата си и нейните желания. Пред него отново бяха наредени чаши чай, кана и бисквитки. Групата се нареди около маста и си сипа чай. Първи заговори Капи:
- Е, добре, какво се случи докато ние бяхме в подземието? - попита той
- Ами .. - започна Адам - Аз отидох да отворя вратата и когато го направих пред мен стоеше черна качулата фигура, аз тайно се пресегнах за камата си за всеки случай и попитах "Кой си ти" Не последва отговор, но за сметка на това Ир свали качулката си, а аз извадих камата и за малко да не я намушкам.
- А какво правиш тук, момиче? - попита Рокаф
- Дойдох да ви предопредя - отвърна тя - Черните магьосници са рабрали, че Избрания се е появил и искат да го довършат. 
- Знаят ли кдъе е? - веднага по пита Капи
- Не, за сега. А вие знаете ли? 
Уил се поизчерви и погледна настрани. 
- Тя е Избрания - посочи Адам с лека ирония. 
Червенокоската го стрелна с убийствен поглед. 
- Какво възнамерявате да правите? - попита Ир, очевидно не много изненадана от отговора.
- Ще я обучим - студено каза Рокаф
- Но това ще ви отнеме много време!?!?! 
- Не и ако използваме някоя и друга магийка - усмихна се джуджето. 
- Кога започвате?
- След като приключим с чая - отвърна той
- Стой, кога? Какво? Защо?!!? - изненадана изфъфли Уил
- Чу ме .. за това си хапни и си почини, чака ни мнооого работа. 
Уил въздъхна отчаяно и захапа една бизквитка .. очертаваше се дъъъълъг ден, а тя дори не предполагаше колко точно дълъг.

понеделник, 19 октомври 2009 г.

Част 6



След като влезнаха в къщата, докато Уил заключваше вратата, Капи извика Адам и Рокаф. Уил се обърна към тях и погледа и' срещна този на Адам. Неговите студени, изпълнени със скръб очи срещнаха нейните подпухнали и зачервени изпитващи болка очи. Това се случи само за секунда, тъй като момичето отмести поглед. 
- Навън видях някой. Идваше насам и беше на кон. - обясни тя

- Кой? - попита Рокаф

- От къде да знам? Не живея тук! 
- Опиши го - предложи Адам
- Няма време - прекъсна го Капи - трябва да действаме
Всички се скупчиха на малкото прозорче до вратата. И наистина в далечината доста бързо се носеше една фигура в черно наметало яхнала бял кон. Беше прекалено дале, за да може да се каже нещо повече.
- Какво ще правим? - попита Уил 
- Вие се скрийте в мазето, ако идват за вас, трябва да сте възможно най-неоткриваеми - бързо каза Рокаф - Капи, знаеш къде е!
Сока кимна и поведе Уил към една стена. Той чукна по една от тухлите и до тях се отвори тайна врата. Без много да се чуди момичето влезе вътре, а Капи я последва, като затвори вратата след себе си. Вътре беше тъмно, не се виждаше нищо и миришеше на застояло. Тази миризма се сещаше с лекия аромат на вино, който се носеше от бъчвите, които Уил видя след като Капи запали една факла. Двамата намериха едно закътано местенце и се свиха там в очакване.


Междувременно Адам и Рокаф заличаваха всички следи от присъствието на гостите си. Скоростта им наистина беше изумителна и биха печелили добри пари на Земята. След като приключиха момчето отиде в кухнята и започна набързо да скалъпва нещо за хранене за прикритие, от своя страна Рокаф отиде в кенефа. Е, стар е все пак, простата го алармира. 
След няколко минути на вратата се позвъня. Адам отиде да отвори, като преди това се обеди, че камата му е на същото място на което я е оставил. Той отвори вратата и пред него изникна голяма черна фигура. Не черна в буквалния смисъл на думата, просто човека се беше наметнал с черно дълго наметало, чиято качулка скриваше лицето му. На гърба си носеше лък и стрели, а изпод мантията долу се подаваше върха на зелен ботуш. 
...

събота, 17 октомври 2009 г.

Част 5




След като изхвърча като фурия от стаята Уил отиде на брега на езерото и започна да хвърля камъчет ридаейки. През целият и' живот всички са очаквали много от нея и тя бе свикнала с това и вече не и' правеше впечатление. Но това .. това беше прекалено много дори и за нея. Тя не беше обучна, е, имаше някакви познания в магьосническия дял, които бяха заслуга на Агатор, но те се простираха до това да запали обора му (по погрешка) или да изпусне овцата в езерото и тя да се одави. Общо взето обикновени неща. Тя винаги знаеше, че това не и' се отдава много и не се напъваше да го усвой. А сега се очакваше да спаси цял свят?!?! Как по дяволите става това? И отгоре на всичко този Адам .. този глупав, неблагодарен кучи син се държеше толкова гадно с нея... Тя спря да хвърля камъчета и зарови глава в коленете си като започна да плаче още по-силно, но без глас.
Момичето чу шум близо до себе си, което я накара да излезне от "транса" си и да се огледа. Беше Капи. Той долетя и седна до нея. Постояха така, в мълчание, няколко минути, след което сока се обади. 
- Не го приемай толкова навътре. 
Уил не отговори
- Просто Адам е преминал през много. - продължи той - Може би някой ден ще ти разкаже какво се е случило, но аз не мога да говоря от негово име. 
Момичето отново не отговори. Сега сълзите и' бяха засъхнали по бледото и' лице и тя гледаше нещо в другия край на езерото. 
- Наистина съжалявам, че трябва да те поставим в тази ситуация. Но .. ти си Избраната и нашето бъдеще лежи на раменете си. Знам, че вероятно ти идва в повече. 
Уил се размърда и стана бързо, но тихо и полунаведено, като повлече сока след себе си. 
- Някой идва ... - съобщи му тя и продължи да го влачи към къщата.

петък, 16 октомври 2009 г.

Част 4



След 15 минутна борба да отърват Адам от Уил, Капи и Рокаф най-накрая го изтръгнаха от хватката на момичето, което се оказа много по-силно от колкото изглеждаше на външен вид. По лицето на Адам имаше няколко драскотини, а и без това опърпаната му тениска стана още по-опърпана, косата му хвърчеше на всички страни, а той гледаше злобно към момичето.
- Много зряло от твоя страна - нападна я той
- Майната ти - не му остана длъжна тя.
От своя страна Уил беше само прашна от въргалянето по пода, е както и факта, че в момента не виждаше нищо от купищата коса, които падаха върху лицето и'.
Рокаф предложи да седнат и да поговорят спокойно, на което естествено всички единодушо се съгласиха. След няколко минути тягостно мълчание Капи започна разговора.
- Значи продължаваш да твърдиш, че не знаеш защо си тук и за каква мисия става въпрос? - обърна се той към Уил
Тя кимна утвърдително.
- Все пак в пророчеството не се казва с точност какво трябва да правим и дали идва научена. - заключи сока
- Да, но това си е чиста подигравка! - възрази Адам
- Момче, - започна Рокаф - в пророчестовото е казано, че ние трябва да направим всичко възможно да помогнем на Избрания. - последва кратко мълчание, след което джуджето продължи - Може би, това не е каквото сме очаквали, но трябва да се примирим и да започнем обучението.
- Какво обучение - попита Уил озадачено
- Твоето обучение - отвърна той
- О, просто прекрасно .. пак училище - намръщи се тя
Но в този момент се случи нещо, което стресна Уил и я накара да подскочи - Адам се изправи внезапно, удари по масата и почти крещейки каза:
- Родителите ми умряха заради тази сган, която вилнее из нашите земи, а вие искате да ми кажете, че ще си играя на учител и ученичка със тази лигла тук?!
В първия момент момичето се стресна, но веднага се окопити и не остана длъжна.
- Какво си мислиш, че искам да съм тук ли? Че на мен не ми липсват семейството и приятелите? Че не искам да съм в стаята си, в леглото си, а тук?! - гнева на момичето започна да се отприштва и тя усети как крещи - Не знам защо съм тук, но не е по моя воля! Ако не ме искате, върнете ме обрано! Защото нито искам да съм на това забравено от Бога място, нито искам да съм с вас! - тя излезе бясна от стаята, като тръшна вратата след себе си.

петък, 18 септември 2009 г.

Част 3



Рокаф влезе в стаята, като в ръцете си носеше поднос с четири чинии и чайник, както и малка симпатична захарничка. 
- Защо четири чаши? - прошепна Уил на Капи, толкова тихо, че той едва ли я чу
- Защото млада госпожице, моят чирак ще се присъедини. - отвърна джуджето, което стресна момичето .. как я чу?

- О .. чираци .. винаги са ми били нахакани. 
- Е, Адам не е такъв. - отбеляза Рокаф
- Да се надяваме - намръщено отвърна момичето. 
Точно когато изричаше това във стаята влезе Адам. О, тя беше сигурна, че това е той, защото носеше чинийка със курабийки и определено приличаше на чирак. Но не беше обикновен чирак .. защо ли? Защото беше толкова секси, че на Уил и' идваше да го затвори в някоя от хилядите малки стаички в тази барака и да си поиграе доста дълго с него. В общи линии той изглеждаше така: висок, с черна коса и сини очи, много секси, носеше опърпани днки и стари гуменки, а тениската му беше широка и оръфана на места. О, да и май беше елф.

- Здравейте! Аз съм Адам, приятно ми е да се запознаем. Надявам се да се чувствате добре - момичето остана като гръмнато, та той имаше невероятен глас ... олеле малее .. не .. НЕ! трябва да се съсредоточи върху мисията! Точно така! Мисията! ... Която е?
Докато другите си разменяха мили думи, нашата героиня се опитваше да стигне до извода за каква мисия става въпрос.
- Добре де .. каква мисия? - попита тя най-накрая
- Какво имаш в предвид, млада госпожице? - попита джуджето
- Имам предвид, че този тук - тя посочи Капи - ме довлече до тук под предтекст, че съм трябвала да извърша някаква "спецялна" мисия. Тази мисия! 
- Това е той? - обърна се Рокаф към Капи

- Той е тя? - допълни го още по-объркания Адам
- Но как е възможно? - довърши джуджето
- Не ме питайте, нямам си и напредстава. Та тя дори не знае какво прави! Как се очаква да ни спаси?! - отвърна ядосан Капи
- Ъм ... извинете - Уил се опита да ги прекъсне
- Но тя дори не е обучена?! - Рокаф я игнорира
- Как да очакваме да ни предпази, след като дори себе си не може да предпази?! - доста саркастично подхвърляне от страна на Адам
- А бе я си гледай работата! Искаш ли да ти покажа как се отбранявам?! А?! - разгневената Уил, беше достигнала почти цвета на косата си и в лицето. 
Отново никой не и' обрна внимание.
- Това ми пратиха, вие се оправяйте, аз не мога да я търпя! - отвърна сока
- Ама .. погледни я - въздъхна младежа
И това беше върха на сладоледа. На Уил и прекипяха лайната, засили се и се метна злобно върху Адам ... 




четвъртък, 10 септември 2009 г.

Част 2


От около половин час Уил и Капи вървяха през някакво поле с царевици високи 2 метра. Общо взето момичето не виждаше нищо, защото беше 1, 60 и се остави сокчето да я води. След около още 10 минути те излезнаха от гората от царевица и пред тях се откри гледката на прекрасно езеро, в единия край на което имаш малка къщурка. Беше малко по-ниска от обикновена едноетажна къща, може би, защото покрива и' беше по-странен. От него стърчаха сламени клечки, пръчки, дървета, цветя и какви ли не още щуротии, очевидно архитектът е имал голямо чувство за хумор, защото разположението на комина спрямо всички израстъци доста напомняше на специфична част от мъжкото тяло. 
Уил и Капи седяха на другия край на езерото и оглеждаха постройката.
- Доста .. интересна архитектура - отбеляза момичето
Капи не отговори и продължи да изучава района. Накрая заговори. 
- Добре, няма опастност. Тргваме!
- Оу .. нали вътре няма да ни чака .. нали се сещаш - тя се захили 
- Какво? - очевидно принца не разбра идеята, защото гледаше непроумяващо
- Такова де .. сещаш се ... голям пенис - тя отново се ухили
- Ти си такова бебе - отбеляза сока
- О я да си гледаш работата! Ти си този с формата на бутилка от сок и с шалче около врата - тя се врътна и се запъти към постройката доста бързо.
След като стигна до вратата, която беше със закичена кожа на нея, но въпреки всичко имаше малка шпионка. "Доста странно" помисли си момичето. Тя сви рамене и почука на масивната врата. Отговор не последва. Но пък тя не е от тези които се отказват и почука още веднъж, този път по-силно и настоятелно. След малко дочу стъпки придвижващи се към вратата, в същия момент и Капи я настигна. 
- Много си бърза, моите крилца не могат да издържат. 
- Не съм виновна - отвърна тя. 
Вратата се отвори и от вътре се показа едно доста старо .. джудже (според представите на Уил за джудже). То беше облечено в дълга роба, която се влачеше след него, имаше качулка, която не успяваше да скрие белите му коси. То погледна посетителката си с премрежен поглед.
- Коя си ти? - попита то доста негостоприемно
- Ъ ... Капи я ти първо - каза тя и избута сока напред
- Здравей Рокаф - поздрави той
- Капи, момчето ми! - възкликна джуджето - Какво правиш тук? Защо не каза, че си ти веднага? Влизайте, влизайте!
Рокаф ги поведе навътре, където се носеше приятна миризма на прясно сготвено пиле. 
- Много хубаво ухае - отбеляза Уил
- О, мерси моето момиче, но не е мое дело. 
Той ги приветства във хола и ги настани да седнат на уютни малки дървени таборетки. Рокаф излезе да донесе чаши и нещо за пиене, което отвори перфектната възможност на Уил да разгледа мястото. Хола беше мъничък, но за сметка на това приятен. Почти всичко беше от дърво, с изключение на няколко златни и сребърни украшения. Двамата с Капи продължиха да чакат в мълчание.

Част 1



Уил отвори очи и се огледа бавно. Къде по дяволите се намираше? Последнте и' спомени като че ли бяха изчезнали напълно, или се очакваше да се възвърнат съвсем скоро, стига мозъка и' да е готов да ги поеме. Момичето се изправи от земята и внимателно огледа периметъра. Така намираше се на доста странно място .. като за начало всичко беше оцветено във розово, "любимият" и' цвят. Защо по дяволите всичко беше розаво? Погледна нагоре и с не голяма изненада откри, че както небето, така и слънцето също са .. розови. За всекис лучай тя разтърка очи, да не би да сънува или все още да не се е съвзела достатъчно. В този момент нещо странно долетя до нея. Приличаше на шишенце Капи със шал и крилца. Уил го погледна с очуда и изумление. 
- Какво си ти? - попита момичето почти веднага
- Аз съм твоят пътеводител. - отвърна и' шишето с равен глас
- WTF? И през какво точно ще ме напътстваш? 
- През твоята мисия. - отново равен глас.
- Много благодаря за предложението, но нито ми трябват мисии, нито пък .. говорещ потокалов сок. 
- Аз съм принц тук! - заяви сока, този път със лека нотка на ярост в гласа
- Ти .. си какво? - очите на Уил бяха ококорени толкова широко, че за малко не изкочиха, каквото можеше да се случи без съмнение. 
- Чу ме много добре! А сега ме слушай внимателно - момичето продължи да зяпа със същия изцъклен поглед - Ти си пратена тук, за да помогнеш на мен и на моето семейство, което ...
- .. е цял куп натурални сокове, а леля ти е бананова обелка? - прекъсна го тя
- .. е безследно изчезнало някъде в дълбините на Шарсах. - продължи принца.
- Какво по дяволтие пък е това Шарсах? Що за име е това? На наемен убиец?
- Виждам, че си доста остроумна - отбележи сока
- Добре де, добре. Как се казваш поне мога ли да науча?
- Капи - отвърна той
Уил избухна във смях и сълза потече от едното и' око. Що за родители кръщават детео си така? В този пристъп на смях тя усети силен удар в тила и спомените и' се върнаха. Тя спря да се смее и стана напълно сериозна. Последваха няколко минути мълчание. 
- Добре де .. последно се учех как да пренеса яйце в лъжица рпез някакви шибани препятствия, без да го изшускам. Агатор може да е голям кучи син, ако поиска. И това само защото подпалих обора му по погрешка. 
- Не е моя работа - заяви Капи 
- Така .. нека обобщим. От мен се очаква да спася семейството ти от .. някакво място със странно име? 
- Шарсах .. това е гората на черните магьосници. Те са многобройни и много могъщи
- И смяташ, че ще се справя със всичко това сама? 
- Е нали аз съм с теб.
- ТА СИ ПОРТОКАЛОВ СОК?!
- Знаех, че ще реагираш така. - отвърна и' той - Ела с мен. 
- Преди да тръгнем имам въпрос.
- Питай.
- Защо всичко е в розово? 
Някъде от шалчето на Капи се промушиха две ръчички, приличащи на дръжка от портокал. Той махна с ръка пред лицето и'. Всичко придоби нормални цветове. 
- Мерси. - благодари му тя. Можеше да си е проста по рождение, но поне имаше някакви обноски.
- А сега ме последвай.
Тя покорно тръгна след сока, който летеше бавно напред.