След като изхвърча като фурия от стаята Уил отиде на брега на езерото и започна да хвърля камъчет ридаейки. През целият и' живот всички са очаквали много от нея и тя бе свикнала с това и вече не и' правеше впечатление. Но това .. това беше прекалено много дори и за нея. Тя не беше обучна, е, имаше някакви познания в магьосническия дял, които бяха заслуга на Агатор, но те се простираха до това да запали обора му (по погрешка) или да изпусне овцата в езерото и тя да се одави. Общо взето обикновени неща. Тя винаги знаеше, че това не и' се отдава много и не се напъваше да го усвой. А сега се очакваше да спаси цял свят?!?! Как по дяволите става това? И отгоре на всичко този Адам .. този глупав, неблагодарен кучи син се държеше толкова гадно с нея... Тя спря да хвърля камъчета и зарови глава в коленете си като започна да плаче още по-силно, но без глас.
Момичето чу шум близо до себе си, което я накара да излезне от "транса" си и да се огледа. Беше Капи. Той долетя и седна до нея. Постояха така, в мълчание, няколко минути, след което сока се обади.
- Не го приемай толкова навътре.
Уил не отговори
- Просто Адам е преминал през много. - продължи той - Може би някой ден ще ти разкаже какво се е случило, но аз не мога да говоря от негово име.
Момичето отново не отговори. Сега сълзите и' бяха засъхнали по бледото и' лице и тя гледаше нещо в другия край на езерото.
- Наистина съжалявам, че трябва да те поставим в тази ситуация. Но .. ти си Избраната и нашето бъдеще лежи на раменете си. Знам, че вероятно ти идва в повече.
Уил се размърда и стана бързо, но тихо и полунаведено, като повлече сока след себе си.
- Някой идва ... - съобщи му тя и продължи да го влачи към къщата.
Няма коментари:
Публикуване на коментар